НИЕ НЕ ВЯРВАМЕ В ЩЪРКЕЛИ - 1965 г.

Написах тази пиеса през 1965 г. В нея има много автобиографични моменти и тя носи цялата наивност на първия опит. Вече две години работех като драматург в Бургаския театър и сметнах, че ми е време, след първите книжки поезия да пробвам и драматургия. Изобщо не очаквах, че ще се получи такъв ефект, защото пиесата внезапно стана хит на сезона. Поставиха я театрите в Бургас, Хасково, Разград и Шумен и имаше „опасност" да плъзне из страната, ако не бяха предприети съответните мерки - редакционни статии в пресата, а след това официална забрана. Ето някои квалификации:
„Пиесата създава психозата, че да се бориш за красивото, да бъдеш честен, да воюваш за своите идеали е невъзможно в нашето общество."

„Черноморски фронт" 22 април 1966

„При тази голота на човешкото падение, на полова разпуснатост, авторът дава правото на своя герой да вини нашето време: „В наше време как може да си умен и да си честен."

„Лудогорска правда" юни 1966 г.

„Какво значат думите на Сашо „Не вярвай в хората. Лъжат ли те и ти лъжи!" в днешното социалистическо общество? Та ние по този начин се доближаваме до вълчите закони на капитализма."

„Шуменска заря" 14 февруари 1967 г.

„За какви „недостатъчно" съкровени и декларативни идеали на по - старото поколение става дума? Та нали това поколение на бащите изнесе на плещите си антифашистката борба, та нали същото това поколение сложи основите на социализма в нашата страна? На Недялко Йорданов само се струва, че между тези две поколения съществува някакъв страшен взрив. Това е една химера, плод на неисторично мислене."

„Народна култура" 25 юни 1966 г.

Забранена в България, пиесата ми най-неочаквано се оказа пред премиера в Москва, и то в прочутия театър на Завадски „Моссовет". Още пазя режисьорския екземпляр, музиката и снимки от репетициите, както и автографа на Булат Окуджава - превел моите и предоставил свои песни за спектакъла.
Но, няколко дни преди премиерата, обявена за 20 февруари 1969 г., по настояване на българската страна, спектакълът беше забранен и тримесечния труд на режисьора и актьорите отидоха нахалост.
Един светъл лъч в биографията на многострадалната ми първа пиеса е постановката и във ВИТИЗ, в която в продължение на три сезона се смениха няколко випуска артисти. Това стана възможно, защото прибегнах до една малка хитрост - под формата, че съм направил нов вари ант, смених заглавието на пиесата и тя се игра под името| „Ще те накарам да се влюбиш".

ИМАТЕ ЛИ ОГЪНЧЕ? - 1967 г.

Пиесата е написана през лятото на 1967 г. и имаше заглавие „С надежда за утре". Предоставих я, както беше прието тогава, на Министерството на културата. Веднага от нея се заинтересуваха няколко театри, дори режисьорът Леон Даниел започна работа над постановката. Но по свидетелство на театроведката Ана Иванова - тогава служител в министерството, пиесата е иззета от органите на Държавна сигурност и забранена за поставяне във всички театри в страната и чужбина. Така беше спряна и работата върху нея, която беше започнал най - големият тогава руски режисьор Георгий Товстоногов в Ленинград.
Осем години по - късно, реализирах авторски спектакъл по пиесата със заглавие „Имате ли огънче" в театър „София" (в главната роля Тодор Колев) и в Бургас в сърежисура с Кръстю Дойнов.
Последва канонада от критики в пресата „Със стара дата" („Народна култура"), „Този добър безличен човек" („Литературен фронт"), „Бели телефони, поетична кинкалерия и „малки" компромиси" („Пулс"). Така пиесата отново беше спряна за поставяне в България, но аз получих покана от театъра на Генадий Опорков и започнах репетиции в Ленинград. Когато декорът беше готов и ние с художника Тодор Станилов трябваше окончателно да довършим работата си, една телеграма от България, която още пазя, сложи край на всичко. Изпратена от Министерството на културата и подписана от тогавашния началник на управление „Театър", тя гласеше само в едно изречение: „Пиесата „Имате ли огънче" от Недялко Йорданов не се препоръчва за постановка в СССР".
Така аз, като постановчик, не бях допуснат повече в СССР, а директорът на ленинградския театър на Комсомола, беше уволнен за финансови разхищения по декора.

НИЕ СМЕ НА 25 - 1968 г.

Най-многострадалната ми пиеса. Писах я през 1968 г., след като първите ми две пиеси бяха скандално забранени. Спектакълът на Асен Шопов в Бургас беше предназначен за Националния преглед и на 20 юни 1969 г. се игра в Народния театър. На представлението присъствува голяма част от Политбюро на ЦК на БКП начело с Тодор Живков. Този път скандалът беше грандиозен и публичен, защото тогавашния първи секретар и премиер току що се беше върнал от Московското съвещание, посветено на чехословашките събития. Той демонстративно напусна ложата, последван от цялата си свита, след което настъпи смут в пресата, телевизията и публиката. Последваха заклеймяващи редакционни статии, уволнение от Бургаския театър, забрана за печатане и т. н. Аз бях обвинен в това, че прокламирам провалът на комунистическите идеали сред младежта, че съм загубил всякакъв класово - партиен критерий...

„Тук става дума за солидно поднесена неистина от сцената за 25 годишните, за поколението, връстник на социалистическото ни настояще. И не само за това поколение. За всяко ново поколение на 25 годишните, когато летоброенето на социализма ще продължава. В какво по - конкретно се изразява тя? В нелепата и оскърбителна констанция за липсата на идеали у съвременната българска мадеж. И забележете - цялата младеж, без остатък, с внушението за апокалипсиса и провала на комунистическите идеали на ремсистите сред тях...."

(в-к „Народна младеж" 23 юни 1969 г.)

В редакционната си статия „ТЕАТЪРЪТ В СЛУЖБА НА НАРОДА" в-к „Работническо дело" каза тежката си дума:
„"… В някои произведения на съвременната тема се прокрадва мисълта за крушението на комунистическия идеал в условията на нашата социалистическа съвременност. Някогашните герои, които изнесоха на плещите си антифашистката борба, са разкрити от авторите каго резигниращи неудачници, самотници, загубили своя оптимизъм и борчески патос и превърнали се в хленчещи добряци. Подобна концепция е свързана с натрапчиво прокарвана от някои драматически автори тенденция към противопоставяне на революционните поколения. Съгласно тази тенденция времето на героизма, на големите и силни страсти, на открития комунистически патос е вече безнадеждно отминало и е дошъл моментът на такава „преоценка" на нравствените ценности, съгласно която някои от основните норми на комунистическия морал и етика са загубили всякаква реална стойност. Най - ярко тази погрешна тенденция фокусира в пиесата на Недялко Йорданов „Ние сме на 25". Само с крайно принизена взискателност и загубване на всякакви класово -партийни критерии може да се обясни обстоятелството, че тази постановка намери място на един такъв представителен форум, какъвто е Четвъртият национален преглед на българската драма и театър. Младите герои в „Ние сме на 25" са разкрити като някакви уморени скептици и всезнаещи дърдорковци, които в паузата между две напивания изказват „пророчества" и недоволствуват от ограничаващите разюздаността им норми на нашата социалистическа действителност..."

(в-к „Работническо дело" 26 април 1969 г.)

Всъщност вече цели 30 години тази пиеса стои в чекмеджето ми и това е първото й публикуване.

РАЗВОД ПО БЪЛГАРСКИ - 1978 г.

Тази пиеса писах след доста конкретни наблюдения в Бургаския окръжен съд по различни бракоразводни дела. Публикувам съкратения й сценичен вариант, без много от документите, които съществуват в литературния оригинал.

През октомври - ноември 1978 г. бях поканен в театър „Ярач" - Лодз, където направих авторската си световна премиера на пиесата под заглавие „Развод". Полската преса писа много за този спектакъл и той се игра там няколко години.
По старото правило, обаче, в България „Развод по български" беше обвинена на Националния преглед в черногледство, негативизъм и т. н. и веднага след това стана табу за театрите, които имаха желание да я репетират. А преди това тя се игра в Бургас, Ловеч и Хасково.

МАТА ХАРИ - 1982 г.

Пиесата написах, за да извадя на бял свят една болезнена лична тема: човекът на изкуството и службите за сигурност, които безцеремонно бяха започнали да се намесват в личния ми живот. Макар, че действието ставаше по време на фашизма, алюзията беше очебийна, но трудно можеше да се намери формален повод за спирането й. Пък и времето беше станало по-перфидно.
На авторската ми постановка в театър „Сълза и смях" неочаквано се появи в навечерието на Шестия преглед Тодор Живков. Той беше придружен от цял щаб литературни и театрални критици и след спектакъла имаше банкет в близкия ресторант на МВР на ул.„Раковски". Актьорите от представлението бяха силно въодушевени и вече се виждаха с награди на започващия зонален преглед между софийските театри. Тодор Живков въобще не каза дума за пиесата и главно се будалкаше с новото ръководство на театъра (току що Стойчо Мазгалов беше уволнен). В резултат на това посещение спектакълът „Мата Хари" не получи абсолютно никаква награда (дори една от многобройните трети за актьорско майсторство или примерно за музикално оформление). Такъв спектакъл сякаш не съществуваше и той въобще беше декласиран за заключителния кръг на прегледа. А той се игра след това над сто пъти в същия театър. Подобна беше участта и на великолепния спектакъл на Киркор Азарян в Пазарджик. Като връх на абсурда в крайна сметка пиесата получи една от вторите награди за драматургия, може би защото тогава бях секретар на СБП, отговарящ за провинциалните дружества.

ЕДНА ЗА ВСИЧКИ, ВСИЧКИ ЗА ЕДНА - 1986 г.

С тази пиеса започна откритата война на естетстуващата театрална критика с това, което се опитвах да правя в Бургаския театър. Спектакълът беше окачествен като „масова култура" и нападнат навсякъде, където се появеше - Стара Загора, Габрово и т. н. Най-изненадващ за мене беше отказът на театър „София" да постави пиесата (при прието разпределение), под предтекст, че финалът й проповядва насилие и. трябва да се поправи, което аз, разбира се, не приех.
Години след това и до ден днешен продължава моят задочен спор с апологетите на елитарния театър, който днес придоби реални очертания в така наречената театрална „реформа" - постепенен унищожител на българския театър.

Забележка: Захабена корица, книжното тяло в добро състояние